Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.04.2011 20:35 - ИСТОРИИ ОТ ДЖЕНДЕМА /2/
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 3561 Коментари: 2 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                      След толкова години си спомням историята за Войводата и мечката. Обикаляйки Джендема, бракониерът срещнал мечка с меченце и без да се замисли я пушнал. Само че някой го издал. Стигнало се до съд. Като утежняващо вината обстоятелство прокурорът посочил, че мечката била майка. Тогава Войводата се изправил и произнесъл вълнуваща реч. Как му тежало на съвестта убийството на мечката и как никога не би го направил, ако не бил сигурен, че тя е стръвница. Как обикалял редовно по същите места, срещал редовно меченцето и го хранил с бонбони. Изглежда словото му било вълнуващо – даже ние му повярвахме, защото съдът постановил само изземване наловната пушка. С което бракониерстването не свършило, защото Войводата призна, че имал още две пушки, скрити в пещерите на Джендема. „Аз знам кога да стрелям и колко да стрелям, не съм като онези, които трепят всичко подред с калашници” - заключи Войводата, гледайки виновно Цено, очаквайки все още да бъде назначен за пазач на Джендема. „Онези” били от военните заводи и убивали наред с автоматичното оръжие. Срещнал ги един ден Войводата и ги заял, че не са слаби стрелци. Почнали да стрелят по някаква мишена, Войводата ги подкокоросвали, докато си изстрелят всичките патрони. Така били спасени цяло стадо елени и сърни… Колкото до историята с меченцето и бонбонките, тя била ала-била – призна си мечоубиецът. Водачът ни се оказа не само бракониер, но и иманяр. Още по пътя към хижата свърнахме по някаква полузабележима пътечка и видяхме в гъсталака останки от стар градеж. Не можехме да си представим кой би избрал да живее тук – на един ден път от най-близкото населено място. Според Войводата това било база на хайдути – тук леели куршуми. А някъде наблизо било заровено хайдутското съкровище. „Прекопал съм всичко наоколо на поне 2 метра дълбочина” – призна си Войводата. Нищо не намерил, но едни други намерили. Със сигурност голямо съкровище били изкопали някакви италианци, когато строили подбалканската железница. Беше ни по-прятно да слушаме имнярски истории край огъня, на който се печаха мръвки, и да пийваме червено вино, отколкото да лазим из Джендема, но нали бяхме дошли филм да правим. Носехме две скъпи камери, магнетофони, микрофони. Не ми беше ясно кого ще интервюираме в пущинака, но така искаше режисьорът. По едно време той даже умуваше как да докара вертолети, които да се появят откъм Карлово, и да се получи нещо като „Апокалипсис сега” – тогава точно беше излязъл прочутият филм на Копола. И щеше после да звучи Вагнер, разбира се. На другата сутрин тръгнахме към началото на Джендема – откъм Голямото пръскало. Заваля дъжд, но докато имаше пътека, положението не беше страшно. Пътеката обаче свърши и тръгнахме по някакъв маршрут, който само Войводата знаеше. Никой нямаше подходящи обувки и краката ни се пързаляха по стръмното. А под нас имаше истински пропасти. Работата ставаше сериозна. Между другото имахме радиостанция, с която можехме да говорим с онази част от екипа, който остана на хижа „Рай”. По едно време тоноператорът Васко клекна, взе радиостанцията и къде на майтап,къде сериозно предаде следното съобщение:”Обадете се на мама в Пловдив и кажете, че синът й е страхливо лайно!” Дъждът се усилваше, ставахме все по-мокри. Майтапите спряха. По едно време намерихме малко сушина под една скала и седнахме да се преоблечем. След пет минути бяхме готови, но основната част от групата, начело с Войводата, вече не се виждаше. Започнахме да крещим, но никой не се обаждаше. Бяхме четирима – Цено, милиционерът Тихльо с пистолета и един Ицо от Калофер, който се беше присъединил от любов към приключенията. Радиостанцията беше останала в нас. Обадихме се на колегите, но не знаехме какво да им кажем. И представа нямахме къде се намираме.А и спасителите на хижата ни бяха предупредили, че ако нещо стане с нас, нямат и намерение да ни спасяват. В Джендема се влизало само на своя отговорност. Оказа се, че на хижата даже не вали. Колегите ни информираха, че са край огъня и се забавляват с някакви екскурзиантки. Ясно се чуваха смеховете на девойките. Някой пееше.А на нас ни се плачеше. Казахме обаче, че всичко е наред и изключихме връзката. Защо трябваше да тревожим хората излишно? Всъщност по права линия ни деляха само два-три километра. Само че там наистина беше Раят, а ние трябваше да оцелеем в Ада. Изведнъж стана тъмно. Вода се изливаше отвсякъде. Ставаше все по-студено. И тогава реших, че ще се мре. Не можех да помръдна. Единствен Цено не загуби самообладание. -         Носи ли някой въже и найлон? – попита той. Оказа се, че единствен аз съм изпълнил заръката. Цено завърза въжето за едно дърво, после обиколи с него още две-три съседни дървета и метна отгоре найлона. Най-после имахме един квадратен метър сушина. Сега трябваше да се напали огън. Само че всички клони наоколо бях прогизнали. - Вадете ножовете и дялкайте до сухо! – изкомандва Цено, който единствен не беше загубил самообладание. Треперейки, извадих новата си кама и се опитах да изпълня заповедта. Само че новият ми нож се оказа сувенирен и не вършеше никаква работа. Накрая успяхме да съберем малко съчки, пробвахме да ги запалим с кибрит, но нищо не се получаваше. И тогава ни спаси Ицо. Въпреки указанията беше скътал в раницата си люта калоферска ракия. Поляхме с нея, щракнахме с последните клечки и огънят лумна. Съблякахме се голи, опитвахме се да сушим дрехите си, по едно време дъждът изведнъж спря и се показаха звезди. Милиони звезди – бяха толкова близо, можеха да се докоскнат с ръка. Разбрах, че ще се живее. И че Цено ни беше спасил. Утрото дойде като нощта - изведнъж. Слънцето огря Джендема, замириса на свежо. Вече бяхме други хора. Не знаехме обаче какво е станало с останалите, дали изобщо са живи? Започнахме да се ориентираме и тръгнахме напреко в посока на хижата. Прекосихме някаква полянка на брега на реката. В края на полянката забелязах странен камък – целият в мъх, приличаше на някакво животно. Подминахме нататък, по едно време се сетихме, че имаме оръжие и Тихльо започна да стреля. След малко от отсрещния склон се чуха викове – това бяха нашите хора. След половин час се събрахме. Преброихме се – всички бяхме живи. Основната група беше преживяла нощта без никакви приключения. След като разбрали, чене могат да ни открият, Войводата ги завел в някаква пещера, хапнали, пуснали си даже музика и спали на сушина. Решихме да прекратим проучването на Джендема и да се върнем. В Рая ни чакаха с топла бобена чорба с прясно набрана чубрица в нея. Беше останало и вино. Всеки разказваше своята история, аз споменах и за странния камък. Към полунощ легнахме в палатките и спокойно заспахме. По едно време усетих, че някой ме дърпа за крака. Изпълзях. Беше Войводата. На лунната светлина лицето му изглеждаше странно. -         С –с -ставай. Ставай да ме водиш при Прасето – съскаше кроткият до преди малко водач. -         Какво прасе? – не разбирах аз. -         Не видя ли, че камъкът, който си видял, прилича на диво прасе. Аз този камък го търся 30 години. Хиляда пъти съм обиколил Джендема, за да го открия, а ти си го намерил от първия път. Сега трябва да ме заведеш! -           Продължението следва…              



Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. alvarez - Поздравления
06.04.2011 10:14
Страхотна история започнахте. Дано да е възможно по-дълга, пък дали всичко е истина на кой му пука. Увлекателно.
цитирай
2. proximus - Много интересна история, Евгени ...
07.04.2011 09:25
Много интересна история, Евгени :))) Давай нататъка че става още по интересно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 6066777
Постинги: 677
Коментари: 6129
Гласове: 6997
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031