В Пловдив всеки си има свое летоброене – така , както му повелява религията. А в този град религии много. Имаше обаче и един общовалиден за всички начин на отмерване на времето – ОТ ПАНАИР ДО ПАНАИР. Панаирът – той беше дълги години само един, беше по-голям празник и от Коледа, и от Рамазан Байряма, и от Ханука и от всичко. За Панаира пловдивчани се готвеха отдалече – нали щяха да дойдат всички близки и далечни роднини, че и случайни познати. Леглата никога не стигаха, затова се спеше на пода. Сутринта всички ставаха рано и – както пише Любен Каравелов за едно по-старо пловдивско време, “бил не пил кайве” и – хайде на панаира. На Панаир се ходеше, за да се радваме на постиженията на социалистическата икономика. Истината обаче беше по-различна. Там ходехме, защото панаирът беше нещо като ключалка, през която поглеждахме с едно око към загниващия Запад. Всеки гледаше да отнесе нещо за спомен. В края на панаира имаше бараки и по-ранобудните и заможните си тръгваха с четирипистови магнетофони “Хорнифон” и съветски прахосмукачки “Урал”. Самолети кръжаха из града и хвърляха бонбони кръц-кръц. Децата обаче най-много се биеха за т.н. “списания” т.е. за рекламни дипляни и каталози. А когато западняците раздаваха някакви дребни мостри – тогава се биеха и възрастните. Това бяха невероятно срамни картини. Аз също ходех за списания, макар че в повечето от тях нямаше нищо интересно не само за децата, но и за обикновените възрастни посетители -неспециалисти. Отвреме навреме обаче се появяваха и много опасни списания.                  ОПАСНИТЕ КНИЖКИ Пловдивските ученици имаха по програма по едно групово посещение на панаира. Беше голяма радост. Под строй разглеждахме една-две български палати, след което се “загубвахме” и тръгвахме да търсим “списания”. През 1962 обаче най-неочаквано първо на заведоха в амерканската палата. И ни казаха задължително да си вземем от списанията, които се раздаваха на входа. След нас идваха нови и нови колони ученици. На някои от тях учителите на изхода събираха американската литература. Всъщност това, което раздаваха на входа, беше една невзрачна брошурка за американската икономика. Но в тази книжка имаше една страшна снимка – виждаше се паркингът на някакъв завод и на този паркинг освен колата на директора имаше няколко хиляди коли. КОЛИТЕ НА РАБОТНИЦИТЕ! Ето, такива снимки внасяха смут в изпълнените ни с национална гордост социалистически души. Затова някой се беше сетил учениците от града да изземат погубната литература и така да се ограничат душевните поражения.. Бях още два пъти на панаира и се уверих, че книжките не свършиха. Сигурно американците се бяха досетили какво може да стане и се бяха подсигурили поне с един вагон импариалистическа пропаганда. Доста по-късно, някъде през 80-те години, пред палатата на ГФР пък раздаваха също нещо много страшно. В едно вече по-лъскаво и шарено списание и то на български се описваше за коя стока колко време работи германецът. Така беше по-лесно да се сравнят двата стандарта – техния и нашия. Така разбрахме, че за едно пиле западният германец работи 20 минути, за един телевизор – пет дни, а за Мерцедес – цели 11 месеца. Смятахме, сравнявахме и псувахме...                        ПРОВАЛЪТ НА УБО-ТО Вечерта преди един от панаирите в началото на 80-те години ми звънна моят московски приятел Гарик и каза, че е вПловдив. Гарик всъщност се казва Георгий Халтурин и по онова време беше нещо като Странджата за българските студенти в Москва. Самият той беше учил кинорежисура, направил дипломната си работа, събрал се Худсъветът, гледали внимателно и накрая Шефът на Съвета попитал просто и ясно:” Георгий Александрович, ето что? По заказу ЦРУ что ли сделали?” Така режисьорската кариера на Гарик свършила преди да е започнала. Човекът обаче намираше с какво да се прехранва и тъй като помагаше на много българи, и те го канеха у нас. Бяхме се запознали преди година, бързо станахме прятели и като му чух гласа по телефона, много се зарадвах. Само че той щеше да бъде само един ден в Пловдив, а в този ден трябваше да бъда на откриването на панаира. А за да се влезе на откриването трябваха два вида пропуски. Намерих единия пропуск, срещнахме се с Гарик в 7 сутринта, тъй като след 7.30 не пускаха, след това намерих познат милционер, който ни пусна и през втория кордон, и зачакахме да дойде Тодор Живков. Вече бях виждал десетина откривания и знаех точно маршрута на нашия първи партиен и държавен ръководител. С Гарик си избрахме такова място, че бай Тошо щеше да мине на около 2 метра от нас. Той обаче мина на не повече от метър и двайсет. Което си е една ръка растояние. Можеше да го докоснем. Гарик гледа, гледа с широко отворени очи подир колоната от официални лица, разтърка очи и каза тихо: “Ех, Женя, Женя, у вас охрана живая самодеятельност”. Той не можеше да повярва, че един случаен чужденец може да се стигне толкова близко до държавния глава. Самият Гарик призна, че никога не се е приближавал на по-близко от 300 метра от Брежнев. А аз разбрах, че родното УБО си гледа работата вече през пръсти. То вече всичко в държавата започваше да се разсъхва ... Една неделя – точно преди откриването на панаира 1989 година, вкъщи се обади наблюдаващият телевизията офицер от Шести отдел и с трагичен тон ми съобщи, че слободията дотам е стигнала, че на Панаира ще има щанд на вражеската радиостанция Дойче Веле. Там ще бъде самата Румяна Таслакова, а аз трябва да организирам дълго интервю с нея,след което да го предам на органите. Но за това как служих на Шесто – утре.

Сега от дистанция на времето анализираш. Но тогава всички сме приемали по друг начин нещата. Пропагандата, манипулацията и превенцията ни сковаваще мозъците. Не знам кой може да твърди че си е живял спокойно.Може би дребната душица. По дръзките и освободени духом хора усещаха ограниченията , но бяха безсилни и наплашени да се противопоставят на каквото и да е.Мисля дори, че преобладаваше любопитството /по отношение на чужди радиостанции/отколкото намерението за организиране на някакво движение, изяви и тн.И като говоря в минало време за тези неща се замислям какво съществено се промени за 18 г демокрация? Пак гледаме с възторг чуждите коли , пак гледаме чужди филми ,музика, изкуство...В низините нищо съшествено не се е случило.Впрочем не,хората сега са по-бедни от преди, немогат да си подържат стария Голф, и не могат да съберат пари за Варна...

ps.сетих се нещо.Помни ли някой как се "смущаваха" чуждите радиостанции.Даже имаше навремето и лаф"какво бръмчиш като чужда радиостанция?"

ми се случи да видя и аз на панаира. Трябва да е било 88 г. Аз съм от Варна и не знам по какъв повод ни бяха организирали екскурзия до Панаира. Обикаляме си ние и в една от палатите, беше или корейска или японска, гледаме огромна тълпа от хора. От време на време тълпата се разбутва, преминава нещо като мексиканска вълна и после пак утихва, но не се разпръсква. Бре! що ли за чудо на техниката се демонстрира? Приближаваме и к'во да видим: един японец носи наръч рекламни найлонови торби - едни лъскави торби, златисти- качва се на един стол и ги пуска върху тълпата. След това слиза от стола отдръпва се и гледа сеира, как се бие народа за найлонови торби. Боже! Мислех, че това е върха на падението ни, но ми се случи да видя много такива неща после 10-ти.

Анонимен тази случка ме подразни.Ти смяташ ли че точно това е най-интилигентния начин за раздаване на рекламни пликове. Да ги пуска върху тълпата.Да не им е комплекс на японците това пускане отгоре от 45 г?А ?В историята изобщо който е бил бит, все е имало защо!Така щипка реваншизъм не от злоба го вметнах....

Дайте дебат.Няма с кой да поспоря да ви се невиди>>

спомнямв си само, че си ги събилахме тези найлонови плокове. Голям лукс, голяма простотия....

някои още си държат дистанционното за TV опаковано!!!