Ех, как ми липсват манифестациите! Те бяха четири пъти в годината:

1. Първи май – боен празник на труда
2. 24 май – ден на славянската писменост и българската култура
3. Девети септември – Ден на Социалистическата революция
4. 7 ноември – Ден на Великата октомврийска социалистическа революция.

В дните на манифестациите всички ставахме рано, вече миришеше на нафталин от извадените още вечерта костюми на мъжете, жените пък гладеха белите ни ризи и алените връзки на пионерчетата. В къщите, където имаше активни борци, офицери, герои на труда и заслужили деятели на културата и изкуството се вадеха и ордените, медалите и почетните значки. Всички трябваше да бъдем на сборните пунктове поне два часа преди началото на манифестацията. Всеки трудов колектив си имаше своето място. Хората бяха превъзбудени, говореха високо и се шегуваха, в тълпата трудно можеше да се различи кой е шефът и кой е барабата – всички бяха костюмирани и избръснати. През тези два часа можеше и неформално да се общува с началниците – те се правеха на хора от народа и нямаха секретарки пред себе си. Някои носеха цветя, децата пък – балони, така всичко ставаше по-пъстро и като че ли градът се подмладяваше. Културните дейци до един си бяха купили сутрешния вестник, четяха имената на новите „заслужили” и „народни”, ако имаше някой от тях наблизо тичаха да го поздравяват, а тези, които и тази година се бяха разминали с очакваното звание, седяха оклюмани от страни. Едни ги потупваха съчувствено, други злобееха зад гърба им. От време на време край сборните пунктове пробягваха някакви организатори, предупреждаваха, че трябва да се премина в режим на готовност за потегляне и пак изчезваха. От колоните на местната радиоточка ехтяха маршове, към тях се присъединяваше и духовата музика от местния гарнизон и така – с музика и поздравления „за много години” неусетно времето минаваше и идваше моментът, когато трудовият колектив се вливаше в манифестацията. Най-отпред беше транспарантът с името на предприятието. След това беше блокът със знаменосците, следваха го орденоносците. От двете страни тичаха някакви хора с ленти на ръцете и се опитваха да изравнят редиците. Малко преди Централния площад, където беше трибуната с лицата, които трябваше да приветстваме, се запяваха песни или започваше скандиране. Най-често скандирахме „Слава на БКП!”, „БКП - КПСС”, „Вечна дружба!” и накрая като апотеоз: „Слава, слава, слава!” За сведение на по-младите КПСС означаваше Комунистическа партия на Съветския съюз. Портретите на Политбюро на тази партия бяха в челото на всяка манифестация – даже преди портретите на нашето Политбюро. Не им знаехме имената, но гордо ги носехме над главите си – някакви кремълски старчоци, от които в някаква степен зависеше и нашия живот. Важно нещо бяха Политбюрата – още си ги пиша с главна буква. В средата на трибуната стоеше местният секретар на БКП, до него можеше да има някакъв гост от София. Големците бяха омешани с герои на труда и видни партизани. С многото си медали блестеше началникът на местния гарнизон. Протоколът беше същият като сегашния с тази разлика, че на трибуната не канеха местния митрополит. Докато сега без него не минава никакво тържество и никакъв банкет. Разглеждал съм хиляди снимки и репортажи от манифестации с надеждата да открия поне едно сериозно лице. Няма такова – всички са усмихнати, по лицата им от далеч личи колко всички обичат Партията –майка. Пред трибуната аз също се усмихвах, макар и малко насила, но така и никой не забеляза, че ми липсва ентусиазъм. Не че имах нещо против народната власт, но цялата еуфория и лицемерие ми идваха малко в повече. А може би манифестациите бяха измислени точно за това – да увлекат народните маси и да им дадат усещане за празник. А по време на празник се забравят делничните проблеми и настъпва едно така мечтано единение на нацията. Най-хубавото обаче идваше накрая. Веднага след преминаването пред трибуната започваше подготовката за бягството. Още на първия ъгъл мъжете се разбягваха приведени – все едно, че минаваха границата, и се шмугваха в първата кръчма. И като започваше едно пиене на бира… Макар и все още радостни, хората започваха лека-полека да приличат на себе си. Много пъти съм си мислил как тези толкова различни хора малко преди това пееха въодушевено и в един глас -  като добре репетиран хор и френетично скандираха едни и същи лозунги. Намерих отговора някъде в края на 70-те години. Бяха ме определили по комсомолска линия да отговарям за една от манифестациите. Два дена преди празника ме извикаха в Районния комитет на Комсомола - вероятно да докладвам за организационната ни готовност на предприятието. По-опитните колеги ми обясниха къде са портретите, къде са транспарантите, къде ще бъде сборният пункт, така че трябвало да казвам, че всичко е наред. В Районния комитет бяхме десетина души от района, почнаха да ни изпитват, ние в хор отговаряхме, че всичко е наред. И когато вече си отдъхвах, смятайки че съм издържал изпита, Първият секретар зададен неочакван и коварен въпрос: - Подготвени ли са ГРУПИТЕ ЗА ЕНТУСИАЗЪМ? Е това нещо не го знаех какво е. Започнах да мънкам, секретарят  разбра, че съм нов и неопитен и бащински ми обясни, че към всеки колектив трябва да има прикрепени няколко души с предварително одобрени лозунги и репертоар от песни, синхронизирано да дават тон за песен и да увличат редиците в едни и същи скандирания. И да се държат така, че да предават своя ентусиазъм на другите. Има какво да учим от едновремешните групи за ентусиазъм! След няколко години се издигнах толкова, че ми поръчаха да напиша сценарий за градската манифестация – мисля, че беше за 7 ноември. Тогава за всяко нещо трябваше да има сценарий. Най-високо се ценяха сценариите за „непринудено народно веселие”. Колегата Живко Желев даже написа на тази тема един разказ, в който иронизираше непринудеността по сценарий. Колкото и да се надсмивахме над тези дейности, с охота се включвахме в тях, защото сценариите се плащаха. Преди да започна писането на сценария бях поканен на инструктаж. Там ми обясниха, че тази година е трудна и няма да има много пари, така че да не давам разточителни предложения. Освен това да обърна особено внимание на началото и финала на манифестацията, защото другарят Панев /тогавашният първи секретар на пловдивския Окръжен комитет на БКП/ държал точно на това – една манифестация да започва внушително и накрая да не се разпилява. Някой от присъстващите предложи накрая на площада да се извие голямо хоро, но друг си спомни, че на миналата манифестация пак имало хоро и нещо не се получило, така че е по-добре на финала да се пуснат в небето гълъбчета. Оказа се обаче, че в града нямаше държавен гълъбарник, което означаваше, че Партията ще трябваше да се бръкне за гълъбчета. Представителят на Окръжния комитет, който водеше инструктажа, въздъхна тежко, махна с ръка и отсече: -         Когато е за добри идеи, Партията ще намери пари.  Написах сценария, включих гълъбчета, получих накрая 70 лева хонорар, но повече не ме поканиха за автор. Изглежда другарят Панев пак не беше харесал или началото, или края на манифестацията. По едно време Партията реши да вдъхне нов живот на празниците и в Пловдив бе взето решение вместо манифестации да се организира градски празник на Стадиона. От типа непринудено народно веселие. Новата форма обаче затрудни организаторите, които си бяха свикнали на манифестации, идеята бе на прага на провала и за да се спаси положението бе извикан самият Хачо Бояджиев. Той веднага сложи ред, докара телевизията и – както говореше клюката – взе фантастичните за времето 4000 лева. Халал да му са – Партията умееше да оценява добрата работа. В началото на 70-те години попаднах в чехословашкия град Бърно точно преди 7 ноември. И там имаше манифестация, но чехите я правеха от 14 часа.Работеха до обед и след това празнуваха. За да не се губи надницата. Градът беше залян от лозунги в чест на празника, това беше малко учудващо, като се има предвид, че само няколко години преди това по същите улици бяха минавали съветски танкове и никой и не си и помисляше тогава да слави Великата октомврийска революция. -         Че вие празнувате 7 ноември по-тържествено от нас! – пошегувах се с един чех. Той се огледа и ми прошепна: -         Нали пропуснахме няколко манифестации, сега трябва да наваксваме.  През последните 20 години и ние пропуснахме сума ти и манифестации – дали няма да  се наложи един ден и ние да наваксваме?.    

само пак непринудено да си избираме депутатите, които съвсем непринудено са избрани от партиите си.

Евгени, никой не ти пречи да манифестираш на 7-ми ноември и да викаш КПСС - БКП и Вечна дружба. Пробвай, може и да се получи

Сега няма манифестации, но пък се дават пари за други глупости.

Най-продължителни и най отегчителни бяха манифестациите някъде до 52 -53 година. Точеха се до късно след обед. Тогава изкарваха задължително да манифестират едва ли не и кокошките, които по онова време, част от гражданството отглеждаше по дворовете си. Имам пред вид ОФ - организациите. В техните колони събираха всичко останало от махлите, което не се числеше към "трудещите се", учащите се и военослужещите. Т.Е. " Вся остальная сволочь" - пенсионери, частници-занаятчиии, които бяха вече на изчезване, малкото жени, които си позволяваха лукса да не работят навън, а да си гледат домакинската работа и малките деца и тем подобни. Още в ранни зори всичко живо се събираше в определените сборни пунктове и после започваше едно бавно влачене по улиците докато не ни изведат на "изходни позиции" около ул."Иван Вазов". Спомням си една манифестация, когато майка ми ни беше помъкнала пак по принуда - мен и по-малккят ми 3 - 4 годишен брат. Изчаквахме реда си на улица далеч от дома, когато брат ми се обади: " Мамо, ака ми се". Майка ми прецени, че не е много приемливо, в такъв тържествен момент едно макар и малко дете, да си върши "голямата работа" в центъра на града: "Ако се стискаш, ще ти купя захарно петле!" и тя ни купи захарни петлета. Брат ми изблиза петлето, но подир малко пак се обади: "Мамо, ака ми се!". Майка ми пак, за да удържи положението му предложи: "Ако, постискаш още малко - ще Ти купя балон!", на което брат ми заяви: " "Ако", "Ако", ама АКОТО ще изкочи в гащите!"

По едно време много атрактивни за нас хлапетиите бяха манифестациите на 9. IX., защото: Първо участвха представителни части на Пловдвския гатнизон - пехота, кавалерия, артилерия и танкове; второ - ТКЗС-тата от околията демонстрираха богатата си реколта натоварена на празнично украсени камиони. Моми и момци в народни носии хвърляха от платформите към зяпачите - аванта: ябълки, дюли, праскови, сливи и каквото там се намираше. "Захарната фабрика" не оставаше по-назад. Те пък подхвърляха бонбони и марципанчета. ( Производството на български шоколад след войната още не бе възстановено).

Евгений, ти си роден за сценарист на черни комедии. Нали знаеш - от онези, при гледането, на които половината зрители падат от смях, а останалите - от страх. Вторите са от по-малко интелигентната 1/2 на човешкия род, но ... съдба. Та и при теб така - все има някой, койото те схваща директно и почва да оплаква кашишкия ни тогавашен живот...

Дали да не вкараш бележки под линия за комундетата?

Евгени, припомни как се купуваше автомобил на времето: Москвичи и Лади, Трабанти и Вартбурзи, Шкоди и Полски Фиати

В бургаските детски ясли скандирането Бе-Ка-Пе и Ка-Пе-еС-Ес се изучаваше още в ЯСЛИТЕ! (Няма грешка не става дума за детските градини!) От 1969 г. бачках по разпределение в "Хефтохим"-а (сега "Лукойл"). Живях в един от ведомствените му блокове. Една вечер през 1975 се бяхме събрали с комшиите от съседния апартамент. Дъщеря ми - посещаваща II-ра група в яслит се въртеше около нас и нещо си бръщолевеше: "Бе-Бе-Бе! Бе-БсБе!". Комшийката ни се усети и ни попита: - Знаете ли какво скандира детето? -"?" - " Ами тя иска да каже Бе-Ка-Пе!" Ние си помислихме, че си прави майтап и накарахме дъщеря ни да повтори какво си приказва, но тя си знаеше нейното:"Бе-Бе-Бе!". Явно толкова и бяха фонетичните възможности за възрастта и. Тогава комшийката се обърна към дъщеря си, която беше една година по-голяма и беше вече в яслите III-та група: "Я кажи Мама, как ви учат в градината викате?" и детето започна да нарежда: "Ка-Пе-Се! Ка-Пе-Се! Бе-Ка-Пек!"

само една усмивка бе достатъчна...
но ако не се усмихнеш ?
Бай Ганьо обаче провали цели два държавни строя, на път е за третия.
Така и не си смени потурите този човечец...

Аз съм бил на няколко манифестации.
Обикновено, хвърляхме байряците в молотвката на Сточната и збивахме в Бумбарника.
Естествено там пазеше маса отцепник.
От сутринта.

защо всички скандираха така ентусиазирано пред трибуната и защо преминаваха така бързо?

Ами отговорът е много прост и логичен - защото преди този сюблимен момент се чакаше по 2 часа докато ти дойде редът. И, естествено, след като на всички им е омръзнало да стърчат прави, след като жените вече са си омръзнали да се хвалят с новите си тоалети, след като всички вече са огладнели и ожаднели, то какво им остава освен набързо да преминат пред трибуната и още по-бързо да се насочат към набелязаните кръчми, още повече, че тогава кръчмите бяха радкост и колкото по-бързо и по-рано колективът премине пред трибуната, толкова по-голяма е вероятността да отседне някъде. А пък ентусиазмът беше един вид благодарност, че вече сме отхвърлили това досадно задължение - манифестацията пред трибуната на местните вождове.

Е, имаше и хубави моменти!
На пролетните манифестации - 1 и 24 май.
Сутринта - колегите наконтени, поздравяваме се, като че ли вчера не сме били заедно. Това е хубавия момент.
След това се оглеждаме - може ли да изчезнем незабелязано, след като сме забелязани от когото трябва.
Ако не може - тръгваме. Улиците са светли и чисти. Движението е спряно. Пловдив се вижда в истинския си вид. И този момент е хубав!
След многобройни спирки и подтичвания започва голямото чакане. Тук правим последните опити за измъкване. Ще разкажа за един от тях. Площада беше в строеж и манифестацията е по булевард "Г.Димитров" - трибуната е под "Тримонциум" или пред университета - не си спомням. Два часа чакаме пред северния край на тунела. Най-после тръгваме и влизаме в тунела. Вътре - нова спирка. Тъмно е и се измъкваме назад. От там - през капана и - чао!
Но след няколко дни - събрание. Ето цитат от доклада на ръководството:
"Другарите С. и Д.(инициалите с истински) за БУДАЛИ ли ни имат! Вярно е, че бяха на манифестацията, влязоха от едната страна на тунела, но от другата - НЕ ИЗЛЯЗОХА !!!"
.... Тези думи станаха една поговорка между колегите по наш адрес...