Едно време хората, които обичаха киното – а кой ли не го обичаше, трябваше да чакат седмици и месеци, докато им се усмихне щастието и да видят някой прочут филм. В останалото време гледахме, каквото ни подхвърлят.
Оправданието беше, че държавата няма пари за безбожно скъпите западни филми, затова трябвало да избират само по 20-30 на година. Впрочем западното кино било пълно с боклуци, ние сме избирали само шедьоврите и затова те толкова изпъквали на фона на 120-те съветски филми, които ни ги даваха може би и без пари.
Тогава – говоря за 60-те и 70-те години, нямаше интернет и касети, така че филмите нямаше как да дойдат по друг път до нас.
Оставаше ние да отидем до тях.
Нямаше нужда да ходим далеч, имаше и социалистически страни, където можеха да се гледат повече и по-добри западни филми.
Имаше интелектуалци, които ходеха в Полша на т.н. „Конфронтация” – веднъж в годината там се прожектираха наградените на разни световни фестивали филми. Мечтата ми беше и аз да попадна там, но не ми се случи. Четях в „Киноизкуство” какви чудесии са гледали кинокритиците и страшно им завиждах.
Нещо подобно се организираше и в Белград. Тогава не беше хич лесно да се отиде в западната ни съседка, но един познат художник на филмови плакати успяваше с покана от роднини всяка година да се добере до заветните белградски киносалони. Разправяше как гледал от сутрин до вечер, главата му бръмвала, ама нямал насита.
Най-накрая попаднах в Полша, не във Варшава, а в Лодз, и веднага започнах да търся програмата на кината. И о, радост, даваха „Челюсти” – далеч преди филмът да дойде у нас.
Беше някъде около Коледа и улиците бяха затрупани със сняг. Роднините, у които бях отседнал, имаха малки деца и нямаше къде да ги оставят. Качихме децата на шейна и така, през снеговете, тръгнахме да търсим киното. Намерихме го, гледахме прочутия филм и после цяла вечер обсъждахме страхотиите, които бяхме видели. Паралелно с това се успокоявахме с водка.
В Полша успях да гледам и втората част на „Кръстника” и два трилъра- единият с Чарлз Бронсън, другия с Джон Уейн. Забравих им имената, но сюжетите още ми са в главата.
В Чехия пък за пръв път гледа филм на Бийтълс. Даваха го в някакъв квартален работнически дом на културата.
Залата беше пълна с хора моя възраст, въодушевлението беше забележимо, в главата ми се заблъскаха любимите от едни по-минали години мелодии. Излизайки от салона, усетих, че звуците в главата ми се увеличават, докато не се сляха в някакъв убийствен вой. Нещо като сирени.
Години преди това един познат психиатър беше гледал в Швеция същия филми, и разказваше, че публиката изпадала в състояние, което е на границата с психологическото разстройство.
И реших, че съм полудял. Сирената цепеше главата ми е то очевидно само моята, защото останалите хора си вървяха спокойно из улицата и по нищо не личеше нещо да дразни слуха им.
Изведнъж настъпи страшна тишина. И пак никой не реагира. Не можах да разбера какво всъщност се беше случило.
На другия ден споделих с чешки приятели опасенията си, че филмът на Бийтълс ме е повредил – макар и временно. Те се засмяха и ми обясниха, че в онзи край на града имало топлоцентрала. Всяка вечер в определено време изпускали малко пара и оттам било всичко. Хората от квартала просто били свикнали.
В Чехия, в Бърно, гледах и „Извънземното”. Пак го даваха в някакъв краен квартал. Ориентирах се с карта в ръка, смених няколко трамвая и накрая закъснях само с две минути.
В Ленинград, в началото на перестройката, ходих да гледам „Покаяние”. Вече беше дошло времето, когато човек трябваше да ходи в чужбина, за да гледа някои съветски филми.
Салончето беше малко и претъпкано и прехваленият филм ми мина малко отстрани.
Години преди това гледах „Трите дни на Кондора” в Будапеща, в България тогава и не бяхме чували за него. И дума не знаех унгарски, но в програмите на кината все пак можех да разчета имената на актьорите. След като направих връзка между „Кондор” и „Редфорд” и реших да се пробвам.
Разбрах почти всичко. Скоро след това книгата, по която беше направен филмът, се появи на руски, прочетох я и си доизясних детайлите.
Сега мога да седна и да разкажа филма епизод по епизод. А са минали повече от 30 години.
Окрилен от лесното преодоляване на езиковата бариера, реших да гледам в Будапеща и някакъв уестърн. Касиерката разбра, че съм чужденец и се опита да ми обясни, че няма нищо да разбера и е излишно да си давам парите.
Аз обаче не се отказах.
Уестърнът беше с малко повече психология и наистина нищо не разбрах, но затова пък преди филма даваха някакъв световно известен анимационен филм с главен герой една ябълка, тук вече всичко се разбираше и това ми остана кяра.
Последно в Будапеща през 88-а гледах „Twins” – с Шварценегер и Дани де Вито. Горе-долу схванах сюжета.
Но най-голямото ми филмово приключение беше през 1978 година в Белград.
Връщах се от Унгария, минавах транзит, но изпуснах нарочно Ориент експрес, за да се пошматкам няколко часа из югославската столица.
И точно срещу гарата откриха кино. Беше 10 часа сутринта и можах да хвана утринната прожекция. Филмът беше датски и се казваше „Хопа-цупа у кревету”. Преведох го като „хоп-троп в кревата”. А и снимките във фоайето ясно говореха, че действието ще се развива повече в креватите, отколкото по улиците.
Помня, че във фоайето имаше барче с голям надпис на стената „Разбиjена шоля се плача одмах” – счупените чаши се плащат веднага.
Салонът се напълни само с мъже – небръснати, по потници и по джапанки. Явно бяха от махалата и си запълваха неделната сутрин.
Отначало ни запознаха със скучния живот на едно младо семейство. Мъжът беше бизнесмен и работеше от сутрин до вечер. Прибираше се уморен и не сайдисваше русата си сексапилна жена, която цял ден готвеше. Между другото с особено замечтан поглед белеше краставиците и морковите.
Един ден жената се записа във фирма за осигуряване на секретарки за бизнесмени в командировка –просто от скука. Скоро й се случиха няколко случки, докато дойде върховният момент. Всички „секретарки” бяха наети за някакъв купон, организиран от голяма фирма, и се оказа, че всъщност това е фирмата на съпруга й.
Настана вакханалия, но съпругът единствен отказваше да се възползва от сексуалните услуги на наетите секретарки. Почти насила го вкараха в някаква стая, където едно русо маце си търсеше гащичките.
Тук верният съпруг не издържа, приближи се отзад на мацето и след малко то изохка от удоволствие. Вдигна поглед – а отсреща имаше голямо огледало, и какво да види…Същото видя и съпругът й.
Вместо сексът да премина в скандал и побой датските съпрузи завършиха елегантно и си признаха, че по-хубаво нещо никога не са преживяли. И че ще забравят обстоятелствата, при които са се преоткрили.
Разказвам целия сюжет, защото най-интересното се случи след като лампите светнаха. Докато излизахме, сърбите коментираха финала. Техният балкански морал се бунтуваше, те искаха отмъщение за поруганата мъжка чест.
- И защо не я остави, като разбра, че е курва? – питаше възмутен младеж.
- Че как ще я остави точно сега – отговори му малко по-възрастен мъж по потник, - „тачно сад, кад жена так добро се е опраксала у йебане”.
Та от втората серия в коридора на гаровото сръбско кино научих, че трябва да се ценят жените, които са се „опраксали”…
е,аз съм от поколението за което да имаш видео беше лукс, за касетофон да не говорим.... и си спомням,бях на 10 когато бате - един приятел,по-скоро син на приятел на дядо ми, с който и досега семейството ми е близко, а връстника на дядо ми отдавна не е жив... та, думата ми беше този батко пътуваше и ни беше купил касетофон, и веднъж беше донесъл видео, та на това видео с брат ми се радвахме на първите серии на Междузвездни войни...
10.08.2008 18:52
Дано само така да ми се струва.
Silence