Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.08.2009 10:57 - НОСТАЛГИЯ ПО СРЪБСКИ
Автор: zaprehoda Категория: Бизнес   
Прочетен: 5496 Коментари: 4 Гласове:
6

Последна промяна: 29.08.2009 17:20


                     След като има сръбска музика и сръбска скара, защо да няма и носталгия по сръбски? Помните ли какво беше за нашето поколение Белград? Там имаше всички плочи за които мечтаехме – с марката „Радио и Телевизия Београд”. Ами Мини Макс по Радио Белград? В Югославия продаваха дънки и разни видове шушляци. Имаше поне сто вида чорапогащи и сто цвята прежда „Мохер”. Огромни шоколади и даже Тоблерон. Във всички кина даваха американски филми, които ние нямаше да видим никога. На витрините на книжарниците имаше книги, за които и не смеехме да помислим – от Троцки до Солженицин. По реповете имаше списания от цял свят. Помня как стоях цял час пред изложените вестници и списания и преписвах заглавията в едно тефтерче. . Така научих, че дъщерята на Онасис се е оженила за руснак и още десетки клюки. Тогава у нас нямаше жълт печат. За да научиш клюките, трябваше да прескочиш до Белград. Само че в Белград не пускаха. По-лесно беше да те пуснат в Америка, отколкото на 20 километра от Драгоман. Даже транзитно минаване разрешаваха само на командировани – останалите обикаляхме през Румъния. Югославия беше опасна зараза. Държавата уж приличаше на нашата – начело беше комунистическата партия, но всичко останало си беше като на Запад. На всичкото отгоре югославяните ходеха навсякъде по света свободно. Един приятел обаче имаше особено мнение – според него Югославия била Запад, но гледан в криво огледало. Всъщност държавата се управляваше не от истински комунисти, а от ревизионисти. След няколкото години дружба след войната, след скандиранията „Сталин, Тито, Димитров” и след общите планове за балканска федерация балонът на дружбата се спука. Вестниците ни се изпълниха с карикатури на Тито – спомням си ги много добре. Маршалът го рисуваха с окървавени ръце, с черепи около кръста и с микрофон пред устата. На микрофона пишеше „Гласът на Америка”. По това време пловдивският театрален състав „Йорданка Чанкова” станал прочут със самодейно написани пиеси с главен герой главорезът Тито. Някакъв актьор - любител бил просто копие на маршала. Излизал на сцената с окървавени ръце и вълнуващо пресъздавал ролята на югославския сатрап.. Минали няколко години, Сталин умря, истеричната омраза се поразсея и даже започна културен обмен между двете страни. Тръгнал съставът „Йорданка Чанкова” на турне към Белград, в автобуса – приповдигната атмосфера: най-после задгранично турне, пък и се надявали хората да си понакупят това-онова. На сръбската граница обаче в автобуса влязъл някакъв офицер, огледал самодейците, погледът му се спрял върху изпълнителя на ролята на Тито и му направил знак да слезе. Влезли в една стаичка и там офицерът тръснал на масата тесте със снимки от онези спектакли с окървавения главорез Тито. И офицерът попитал кротко пребледнелия актьор дали смята, че е редно и безопасно да гостува в Югославия. След малко трупата продължила напред – с един човек по-малко… През 1967 година ме приеха Славянска филология. Падна ми се специалност сърбо-хърватски език. Баща ми, който беше учил медицина в Загреб, ми каза:”Не знам дали ще научиш нещо полезно, но поне ще се научиш да псуваш.” Още не бяхме почнали лекции, когато ни пратиха на бригада в село Ваксево - до Югославската граница. И късмет – още първата неделя се оказа, че на границата има събор. Младите сигурно не са и чували, че най-лесният начин да стъпиш на югославска земя  беше да отидеш на събор на границата. На няколко места в определена дата ставаха „събори на дружбата”, имаше естради, кебапчета, сергии с плочи и разни дреболии. Човек даже можеше да навлезе няколко километра в югославска територия. И преди да се мръкна, да се върне. На бегом минах край граничния камък – за пръв път напусках България, и първата ми работа беше да открия къде продават плочи. Веднага ги намерих. Не можех да повярвам – пред мен имаше безброй хитове: Бийтълс, Ролинстоун, Холис, Спенсър Дейвис груп, Дейв Ди, Дози, Беки, Мик енд Тич… Имах пари за две плочи. Първо купих Спенсър Дейвис груп, ако не се лъжа, но след това я смених за Прити тингс – макар групата да беше вече малко позабравена. Но в началото на парчето, заради което купих плочата, имаше един страшен рев, който правеше неописуемо густо. Вместо втора плоча си купих две легендарни за времето списания: „Чик” и „Адам и Ева”. Към първото имаше закачена мека плоча с нов хит, а второто беше пълно със снимки на голи мадами. Вече можех да се върна на родна територия. Минах обратно край граничния камък и тутакси ме арестуваха. Имал съм дълга коса. Бях готов на всичко – даже да си обръсна главата, само и само да не ми пипат покупките. Не ми ги взеха. Но от този момент започнах да си правя някои изводи за живота там и живота тук. И все повече се убеждавах колко умен човек е бил Тито – успял да изгради също тоталитарна система, но без дивашките забрани, които тровеха живота ни – особено на младите. След четири години препродадох списанията в казармата на цена, на която не можех да устоя. Новият притежател не можеше да прочете и дума от написаното, но като прелистваше страниците с голи мадами, ръцете му се разтреперваха от вълнение. Четири години учих прилежно сърбо-хърватски, без да знам, че всъщност уча два различни езика, както се оказа през 1990-а. Студентите полска и чешка филология ходеха всяка година на специализация в съответните страни, нас обаче не ни пускаха. В края на учението тогавашният югославски посланик Анте Дръндич ни покани в югославското посолство. Дръндич беше хърватин и бивш партизанин. Почерпиха ни, показаха ни някой и друг филм и накрая посланикът каза в прав текст, че сме му много симпатични, но работа за нас няма. За лошите отношения между страните ни той не носил отговорност – това било наш проблем със сърбите. Човекът се оказа прав. Целият курс се запиля да работи, където види – без никаква връзка със специалността. Едно ненужно образование и 4 години загубено време. Постепенно започнах за забравям езика, югославските литератури, историята и географията. Мечтата по Белград обаче оставаше. За 20 години успях само два пъти да стъпя на белградска земя – и то за по няколко часа. Изпусках директния влак и се качвах на следващия. Беше незабравимо. Първия път носих скрити в хастара на чантата 10 долара, обмених ги тайно от групата, тъй като там имаше ченге, и си купих от първата книжарница не Троцки и Солженицин, а  „Кама сутрин”. С останалите стотинки един голям пакет цветни флумастери. Тогава у нас и флумастери нямаше. Втория път изкарах цяла неделя сутрин и даже  успях да гледам цял филм в киното срещу гарата. Филмът беше датски, почти порно, и се казваше „Хопа-цупа у кревету”. Беше невероятно изживяване - и днес мога да го разкажа епизод по епизод. А не си спомням нищо от филма, който гледах снощи по телевизията. През тези броени минути в Белград гледахме витрините с широко отворени очи, дишахме въздуха на Теразие и не ни се тръгваше. На връщане София ни изглеждаше сива и скучна. В поне половината български кина даваха съветски филми, на витрините на книжарниците бяха грижливо подредени събраните съчинения на другаря Тодор Живков, а магазините бяха като бит пазари в сравнение с белградските. Някъде през 80-те години с един приятел бяхме на Боровец, наехме бунгало и паркирахме отпред москвичите си. След минута до нас спря лъскаво Ауди с белградски номер. Загледахме се завистливо в баровската кола, сърбинът усети погледите ни и попита какво гледаме. -         Ово е лепа кола – опитах се да си припомня забравения език. -         И вие ще карате такива коли – усмихна се сърбинът.- Първо обаче трябва да минете на ПАЛ. Тогава нашата телевизия беше на стандарт СЕКАМ, на който бяха всички социалистически страни. Западният стандарт беше само ПАЛ. Сърбинът всъщност се надсмиваше над стандарта ни. Заболя ме. И си замечтах за невъзможното – един ден да си сменим стандартите… Сетих се за всичко това тези дни, когато най-после прекарах цели четири дни в Сърбия. Обиколих няколко града и десетина села и накрая се „прошетах” из Белград. Не можех да повярявам на очите си - мечтата ми се беше сбъднала. От любовта им към Америка бяха останали дупките от бомбите. Сега повече обичаха руснаците. За четири дни не видях един Мерцедес. Само един джип и две беемвета. И хиляди очукани застави. В селата – малки спретнати къщурки, но нито една баровска вила. Магазините бяха като преди 40 години. И не чух лоша дума за Тито. …Късно вечерта влязохме обратно в София. И като се наредиха едни хипермаркети, едни казина и лъскави коли. -         Е, ово е стандарт – казах си гордо на сръбски. След малко обаче взе да ме гризе едно съмнение. Дали сега нашият Запад не изглеждаше като едновремешния сръбски – поизкривен в някакво дефектно огледало? И даже за миг ми се прииска отново да се върна назад – сред старите застави и сред еднаквите къщички. То на българина не може да се угоди…


Тагове:   Белград,


Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tsv - Страшно интересни неща пишете!
29.08.2009 18:41
Аз не ги помня тези времена, въпреки че не съм толкова млада, но като ги чета се сещам за неща, които или аз самата съм видяла през 80-те, или пък съм баща ми ми е разказвал за тях. Странни, но интересни времена са били! :)
цитирай
2. анонимен - Както биха казали сърбите:
02.09.2009 22:56
Svaka cast,Evgeni!
цитирай
3. анонимен - E нали Сталин-Чърчил ги поделиха 50-50
24.09.2009 16:43
Пък Ганчо - на 100% за мечката.
цитирай
4. анонимен - magistralata
16.05.2010 18:38
To4no taka be6e.I az sam bil na tezi sabori na granitsata.I do den dne6en oba4e minavaiki prez biv6a Yugoslavia(pone 2 pati godi6no)ne moga da ne vazhitia na genia naTito da napravi predi 30,4e i npove4e godini tazi 4udesna magistrala ot 1000 km,svarzva6ta Gartsia s Italia,Avstria i Ungaria.Evala na Tito!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zaprehoda
Категория: Бизнес
Прочетен: 8036606
Постинги: 752
Коментари: 6249
Гласове: 7982
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930